СВОБОДЕН, СВЪРЗАН ИЛИ И ДВЕТЕ?!

  

Какво друго да прави човек в дъждовна събота, ако не да лежи и да мисли?! Някои хора биха казали, че това си е жив мързел. Можеш да изчистиш къщата, да изпереш или да отидеш да свършиш някоя задача. Само, че хората са различни. Не, че и домашните задачи не са важни, но понякога е хубаво просто да спрем и да си помислим. Реално ние никога не мързелуваме. Винаги обработваме някаква информация в съзнанието си. Ще е мързел, ако просто гледаме в точка. Това пък е медитация и тя отново е полезна. Значи, никога не правим нещо безсмислено. Излъгах...правим безсмислени неща, когато не се водим по себе си, а по чужди правила. Ако за нас нещо е важно, дори за другите да не е, това е най-смисленото нещо.

Горните разсъждения са типични за моя мозък, когато реша да обработвам дадена информация. Един извод води до друг, той пък до трети...докато се стигне до онзи АХА момент, в който разбираш че всичко има своята причина. Много обичам този процес, защото ме кара да вървя напред и да намирам смисъл в живота си. Точно такива разсъждения в един дъждовен съботен ден, полегнала мързеливо в леглото си, ме накараха да напиша и тази статия. Отдавна не съм писала в блога си, не защото нямам какво да кажа, а защото не съм виждала причина да го правя. Повечето ми разсъждения са във вид на Фейсбук постове. Гледам да не се разводнявам в дълги размисли, но сега реших друго. Защото темата е важна и не мога да я побера в просто един пост. Искам да разгледам как се случват уроците в живота ни, като стъпя върху собствения си опит. Не обичам да говоря теоретично. Всяка написана статия е върху осъзната истина и изживян урок. Но да не говоря празни приказки и да премина към същината на нещата...

Основните ми уроци през последните години бяха САМОСТОЯТЕЛНОСТТА и СВОБОДАТА. Всеки човек, който е зависим от чуждото мнение, който не живее живота си по собствени правила, който го е страх от самотата и се вкопчва в хора, места и случки...има за задача да научи тези уроци. Защото няма нищо по-безсмислено от зависимостта. Тя ни отнема индивидуалността и ни прави роби на чуждо съзнание и решения. Тя ограбва живота ни и отнема индивидуалните неща, които трябва да научим и индивидуалния път, който трябва да извървим. Зависимостта е пагубна. Не говоря само за тази явните зависимости – цигари, алкохол, наркотици, секс...при тези, отрицателното влияние е ясно за всички. По страшна е обаче зависимостта ни от хората. Склонността да бъдем манипулирани, да правим компромиси със себе си, дори сами да влияем на другите, само и само да не останем сами. Защото когато сме сами, трябва да погледнем себе си, да надникнем в собствените си тъмни кътчета и да се справим с тях. Шума от чуждите думи или проблеми ни разсейва съвсем удобно и ние никога не започваме да работим върху себе си. Друг аспект на зависимостта от хората е ниското самочувствие. Не си вярваме, не знаем как да поемем отговорност над живота си и предпочитаме друг да взима решенията ни. Останем ли сами, ние изпадаме в паника и просто спираме, чакайки да се появи поредния спасител. Играем го жертва, защото така е много по-удобно да се живее, но и много по-безсмислено.

Проблема е налице, тогава е ред да започне и самия урок. При всеки той се случва по различен начин, но изхода трябва да е еднакъв. Човекът да умее да защити своята самостоятелност и да стане индивид носещ отговорност върху собствения си живот. Никой да не му влияе и той да не влияе на никого. Да може да се справя сам, да може да бъде без всеки човек от близкото си обкръжение, без това да му нанася травми и да го паникьосва. Най-основното на този урок е свободата. Човек да не се страхува да прави нещата както той иска и да живее само по собствени правила, без да вреди на другите, но и да не позволява другите да му вредят. Урокът е труден и се научава бавно. Изисква постоянни опити за отстояване на мнението, дори това да е най-страшното нещо. Или по-скоро, точно защото това е най-страшното нещо. Постепенно става по-лесно, докато накрая не остане трайно в живота на човек.

През този урок минах и аз през всичките години, в които се опитвам да работя върху себе си и да се развивам. По пътя беше трудно, но вече много по-добре знам коя съм аз, къде са границите ми и кой искам да бъде в живота ми. Отпаднаха много хора и поведенчески модели от ежедневието ми, за което искрено се радвам. Стигнах дори до запечатване на урокът (Be Free) върху ръката ми във вид на татуировка. Така исках никога да не забравям къде съм била и какво съм постигнала. И най-вече не исках да изпускам наученото и да се връщам назад. Тъкмо обаче решаваме, че с нещо горе-долу поне сме се справили и играта се променя, правилата също. Явно Вселената е приела, че съм разбрала нещата, затова дойде ред на следващото ниво. И тук стана трудно...

След като толкова години си се учил да си самодостатъчен, да не си зависим от хора, да си индивидуалист със собствен поглед от живота, да не позволяваш да си слаб пред другите, да не им даваш да имат власт на теб...тогава става много трудно да се свържеш с когото и да било. Защитавайки себе си, човек слага една стена пред другите и не позволява на никого да я премине. Разделяйки се с множество приятели и близки  той е разбира, че не е зависим от никого и във всеки момент е готов да си тръгне от всеки, който се опитва да го прави уязвим или слаб. Това са хубави неща, докато не станат прекалени и вредни. Разбира се, не включвам семейството си в тези размисли. Говоря най-вече за любов и приятели. Но и без това не може…

Не сме дошли да сме сами на този свят и да си щъкаме напред назад без връзка един с друг. Напротив – дошли сме да се свържем с другите, да научим нещо от тях, да им позволим и те да научат от нас. Пазейки се обаче от зависимост, ние може да се увлечем и да започнем да се пазим от свързване. Всичко опира до ясните вътрешни граници. Само, че те се откриват като се лашкаме няколко пъти в различните крайности.

Сега на мен ми беше лесно да живея сама, да се справям сама, да изпращам и посрещам нови приятели, да нямам нужда някой да ми носи торбите или да бъде до мен, когато съм слаба. Научих се, да се справям когато ми е трудно и това да не става достояние на хората. Разбира се, пиша. Но когато стигна до това да напиша нещо, аз вече съм се справила с него. Предавам просто наученото напред. Спрях да искам и да слушам съвети, водих се само по собствените си закони и усещания. Това хубаво, но докога?!

С подобно държание, единственото нещо което можех да постигна е пълна Свобода или пълна Самота. Не, че ме беше страх от нея, но какъв е смисъла й?! Да сме сами, значи да ни е страх да сме уязвими, да сме слаби, да правим компромиси, да се жертваме, да даваме. Страх ги е хората, които доста добре са се научили да се справят и без другите и не желаят да дадат силата си в чужди ръце. Защото...могат да я изгубят завинаги и само да страдат отново и най-страшното...ДА СЕ ВЪРНАТ НАЗАД. Това последното винаги е било най-големия ми страх. Да се върна назад значи да обезсмисля четири години от своя живот. Годините, в които извървях много голям път, в които преживях много кризи, но и в които израснах много. Реално обаче, аз наистина назад не мога да се върна. „Пътят е същия, но ти който се връщаш не сме този, който отиваш.“

Ироничното е, че учейки се на самостоятелност, аз всъщност се учех на свързване. Защото ,няма как да се свържем наистина, когато сме зависими от другите. Първо обаче трябва да се отделим болезнено и чак тогава можем ЗДРАВОСЛОВНО да допуснем някой в живота си, без обаче да губим себе си и свободата си.

Не случайно в астрологията, домът на АЗа и самостоятелността и домът на Партньорствата са по една ос , тоест са свързани. Те са различни страни на една и съща монета. Ако даваш повече за другите, ти пренебрегваш себе си. Тогава и другите те пренебрегват. Когато даваш повече на себе си, вече реално можеш да дадеш и на другите, без да се пренебрегваш...тогава и те ти дават. Звучи сложно, но реално не е, когато усещаш урока с всяка клетка от тялото си.

Знам..., че сега дойде ред да се науча да се свързвам наистина с хората. Без да забравям нещата, за които съм се борила през всичките години, но и без да пренебрегна хората, които искат да достигнат до мен. Дали ще успея си зависи от мен. Дали на хората ще им понесе пътят, по които ще мина, си зависи от тях. Аз от урока няма да избягам, но всеки решава дали може да е част от пътят на другия и едновременно с това и той да научи нещо. Затова живеем, за да се свържем и да учим от хората около нас. Това е истинския смисъл на любовта.

Любов е да можеш да си истински пред човека до теб и той да харесва това ти лице. Любов е да се приемаш, да не се криеш и да отстояваш мнението си. Любов е да се жертваш за чуждото щастие и да даваш до край. Любов е да не си отнемаш възможността да си щастлив, раздавайки се. Ако ти е проблем, значи правиш компромис със себе си. Това вече не е любов.

Пиша тази статия, не за да си разказвам публично личната история. Пиша я, защото ми се иска всеки , който я прочете да се замисли дали е свързан или зависим от хората. Пиша я и за да можем всички да разберем, кой е нашия урок и да се опитваме да го научим, колкото и трудно да е това. И не забравяйте, урока никога не е един. Те са минимум два. Или по-скоро е един, в двете му противоположности.

Дъждовната събота свърши своята цел. Аз може и да не отидох по-далеч от леглото си, но направих нещо по-полезно. Научих нещо ново за себе си! Време е да го приложа...

Излез от МАТРИЦАТА...

       Всеки ден бързаме, тичаме, спазваме срокове и задачи. Гоним някакъв илюзорен живот, който са ни казали, че трябва да имаме. Гледаме другите и се сравняваме, искаме да живеем като тях и си мислим, че така ще сме щастливи. Но реално няма да сме, защото щастието е индивидуално занимание.

         На 25 вече трябва да си имал няколко гаджета, до 30 да си се оженил/омъжил и да имаш поне едно дете. До 35 вече поне две. Едновременно с това трябва да имаш успешна кариера, за да не те мислят за "лузър" и общо взето трябва да си като другите. Всички еднакви, като клонинги, части от Матрицата.

      Ако нещата не се развиват по този план, ти се чувстваш нещастен и НЕуспял, защото не вървиш по точните указания от обществото. То започва да те притиска и да изисква от теб, като тези очаквания те смазват и затъваш все повече.

      Реално всеки си има свои път, съдба и уроци. Дали и кога ще се ожени/омъжи не зависи от графика на живота, а само от самите нас. Насила не става и не трябва. Уроците също са индивидуални.

     Аз дълго време се чувствах нещастна, защото не съм като другите. Само, че никой не е. Всеки е различен и това "другите" е просто матрица на живот, по която ни карат да живеем. Всеки трябва да изчака, за да намери собственото си щастие и да спре да се сравнява.

 

    Тогава светът ще е една идея по-красив!

 

 

КОЕ ХАПЧЕ ЩЕ ИЗБЕРЕШ?!

 

 

 

ВСЕЛЕНСКИТЕ ЗАКОНИ! ПРЕДАЙ НАТАТЪК...

Ако четете блога ми, сигурно знаете, че той е основно пълен с авторски статии по духовни и психологически теми. Без да съм специалист по никоя от тези теми, аз живея живота и се уча от него. След това предавам наученото във вид на статии, които нямат никакви специални претенции. Днес обаче ще направя нещо друго и ще ви представя чужд текст. Защото смятам, че е важен и хубаво формулиран. Всяка психологическа работа трябва да стъпи на основа. Правилата, които ще ви представя, са такава основа. Няма смисъл да се говори за духовно израстване, енергия и т.н., ако първо не се разберат фундаментални закони по темата. Смятам, че по-долу описаните постулати са важни за всеки човек, не само за тези, занимаващи се с духовни практики. Незнанието не оправдава незнаещия. Това, че може детето да не познава „Закона за гравитацията“, не означава че то няма да падне, ако се спъне. Ще кажете може би, че доказателство за тези закони няма. Ами може просто да се огледаме и ще видим примери навсякъде. Както Нютон е проумял гравитационния закон, замисляйки се върху ябълката. Всички отговори са около нас, ако имаме очи да ги видим, разбира се. Аз Америка няма да открия. Може би, копирам, може би, преписвам дори. Всичко се опитвам да пречупя през своя живот, доколкото мога. Това е всичко!!! Приятно четене:

Вселената има своите вечни закони, които човек отдаван е забравил. Използвани заедно, те се превръщат в мощна сила, която може да ни направи непобедими. Ето кои са те:

1. Законът за Мисленето гласи, че мислите създават реалността.

2. Законът за Наличността гласи, че има безгранична наличност във Вселената на всичко, което желаете. Вместо да вярвате в идеята за "липсата", е нужно да разберете, че живеем във Вселена на изобилие и има (пре)достатъчно за всички. Искреното съзнаване на това изобилие е жизнено важно за привличането на богатство и изобилие в живота ви.

3. Законът за Привличането гласи, че привличаш това, към което насочваш вниманието си. Обръщайки внимание на неща, които ви правят нещастни, привличате още повече от тях. Но ако се фокусирате върху нещата, които ви правят щастливи и се усмихвате, тогава ще привлечете повече от тях в живота си.

4. Законът за Получаването гласи, че ще получите само това, което сте готови да получите. Например може да искате 10 000 лв. на месец, но ако не вярвате, че това е възможно, или че го заслужавате, то никога няма да ги получите.

5. Законът за Нарастването е свързан с нарастването и подобряването на всеки аспект от живота ви. Без значение колко добър е животът ви, винаги има място за подобрение и разширение.

6. Законът за Отплащането гласи "Жънеш това, което посееш". Семената на успех или на провал посявате в живота си? В живота, това, което влагате, това получавате. Каквото правите и "изпращате" като сигнал на Вселената, това и ще получите, за добро или за лошо.

7. Законът за Нулевото Съпротивление е един от най-игнорираните от всичките 11 забравени закона. Но също така е и един от най-мощните от тях. Този закон гласи, че това, срещу което се съпротивляваш, продължава да съществува. Това означава, че нещата, които не харесвате, стават по-силни. Колкото повече енергия влагате в омраза и съпротивление към тях, толкова по-силни и мощни стават те. Незнанието на този закон обяснява защо толкова много хора не успяват да използват Закона за Привличането успешно. Няма значение колко трудно би могло да е в началото, трябва да се научите да игнорирате нещата, които не харесвате и да пренасочвате вниманието си към тези, които ви правят щастливи.

8. Законът за Прошката гласи, че за да продължите напред в живота си, е нужно да се избавите (да простите) от болезнени събития от миналото си. Незнанието и неприлагането на този закон блокира изобилието във вашия живот.

9. Законът за Пожертването гласи, че за да спечелиш нещо, трябва да си готов да заплатиш съответната цена. Гледайте на този закон като инвестиране в по-добро бъдеще вместо като настояща саможертва.

10. Законът за Почитането гласи, че 11-те Забравени Закона ще работят за вас, ако ги почитате. Ако водите недисциплиниран живот и не успявате постоянно да практикувате тези 11 закона, тогава не се учудвайте, ако се провалите.

11. Законът за Успеха е комбинация от всички 11 закона. Той гласи, че можете да успеете, независимо от вашата среда, или от това колко лоши са били нещата в миналото. Успехът е ваше рождено право.

Източник: http://www.highviewart.com

 

НАГЛОСТТА!? НАЧИН НА УПОТРЕБА!!!

Един от основните духовно-психологически закони гласи, че ние срещаме навън това, което не интегрираме вътре в себе си. Тоест, всичко около нас е огледало на нашата същност, която не приемаме. Най-важните са нещата, които предизвикват емоции в нас – тези, които ни дразнят и тези, които ни привличат. Те показват в най-голяма степен, това което искаме или не искаме, да признаем за себе си. Тези правила звучат лесно на теория, но е много трудно да ги следваме на практика. Не е приятно за човек да приеме, че прилича на този, който ужасно го дразни. Но е точно така…

Майсторството на осъзнатостта е в постоянното самонаблюдение и осъзнаване на именно тези външни провокации. Те никога не се появяват случайно и обикновено изискват от нас внимание. Трябва да бъдат осмислени и разбрани. По този начин ние се опознаваме и развиваме. Разбира се, ако имаме сетивата и желанието да видим, дори това което не е много приятно за виждане.

Не искам пак да звуча като обикновен теоретик, затова ще ви обясня нещата с пример от моят живот и път...

Замислих се, какъв тип поведение най- много ме дразни в хората?! Веднага в съзнанието ми изникна една дума НАГЛОСТТА! Грубите, нагли, егоцентрични хора са ми изключително непоносими. Аз имам себе си за състрадателен, възпитан, помагащ човек и когато някой е груб и нагъл, изпитвам силно желание да го ударя. Държа подобни хора, колкото се може по-далеч от мен. Това става едва когато разбера, че са такива. В първия момент, те дори ме привличат. Имам вече няколко такива случая. Виждам даден човек и той ми става интересен и любопитен. Много често, не знам защо и няма никаква логична причина. Създавам си някаква положителна представа за него/нея, която бързо се разрушава когато маските паднат. Често под тях се оказва егоистичен, груб и нагъл човек. Случвало ми се е толкова пъти, че започнах да имам усещане за ДеЖаВю. Понякога тези егоисти са прикрити, манипулативни личности, но злобата и наглостта накрая винаги избиват. Разбера ли какъв е, аз зачерквам този човек и продължавам напред. До следващия. Важи както за  приятелки, така и за мъже. Една и съща схема...

След последния подобен случай, реших че трябва да се замисля отвъд очевидното. Нищо никога не е случайно. Дава ни се информация във вид на определено кодирано поведение от наша страна и само ние можем да го разчетем, ако проявим подобно желание.

Затова седнах, започнах да разсъждавам и картите постепенно се откриха. Очевидно, за да привлечем такива хора, в мене също има такава част. Ако нямах нищо егоистично, нагло, грубо и дръзко в характера си, нямаше да има никаква причина да срещам постоянно тези характеристики отвън. Така, хубаво значи...и аз съм такава. Това е една трудна за приемане истина и все още много грешно разчетена...

Абсолютно всяка емоция, която съществува, има своите добри и своите лоши страни. Това важи и за любовта и страха. Замислете се, от любов можеш да летиш от радост, но тя може да те смачка с болката си. Страхът може да те ограничи, но той може и да те спаси. С всичко е така. Дори и с наглостта и егоизма.

Всички знаем, кои са тяхните лоши страни, нали така?! А замисляли ли сте се, коя е хубавата им част ?! Егоистичните и нагли хора са тези със самочуствие. Тези, които винаги отстояват своето и държат на себе си. Те са силни, смели, упорити. Те знаят какво искат и как да го постигнат. Това не ви ли звучи като харатеристики на успелите хора?! Много често нещата се препокриват. Това са едни хубави качества, когато не са в крайност. Тогава се превръщат в грозна изкривена маска на неприятен човек. Ако обаче се развиват умерено и без залитания, тогава могат да са ни полезни. За да срещам такива хора навън и то в крайния им вариант, аз в голяма степен съм се отказала от егоизма и наглостта. Заради лошото им лице, съм преберегнала и положителното. Тогава те се материализират в света ми, но във външна форма като хора, които срещам. Самия факт, че интуитивно тези хора ме привличат към себе си, това означава че аз искам да уча от тях. Аз вътрешно искам да интегрирам тази част от себе си, но виждайки лошата страна на медала, аз го захвърлям целия, без да видя светлата му половина.

Дори мога да кажа, че наглостта е и израз на свобода. Човек, който ние бихме нарекли Г-н Нагъл е този, който не се интересува от мнението на обществото. Този, който прави нещата, както той иска. Този, който винаги ще отстои своите принципи и мнение, независимо другите как го приемат. Това е човек извън рамките, извън Матрицата. Но ние, толкова затънали в собствените си мисловни ограничения бягаме от тази провокация не заради друго, а защото не искаме да излезем от зоната си на конфорт. Лицемерието е навсякъде около нас и когато човек си позволи да е искрен в желанията и поведението си, той е изхвърлен, дамгосан и отлъчен. Много по-удобно е да бъдем прикрити егоисти и да манипулираме другите, за да ни дават това, което искаме. Тогава дори на някой да му светне лампичката, ние винаги можем да вдигнем ръце и да го уверим, че грешката е в него. Няма ли директен подход, няма и отговорност. Това именно е израз на страха на масите.

Аз не оправдавам грубостта и наглостта. Само казвам, че ако вместо да я отхвърлим с лека ръка, не видим и не вземем положителното от нея, можем цял живот да се заблуждаваме за собствената ни същност.

Това беше просто конкретен пример. Всеки, който прочете тази статия може да се замисли, кое е това което ненавижда в другите. Повярвайте ми, много може да научите за себе си. Накрая ще сложа и клип по темата, които може да ви бъде полезен.

И последно...

В един момент от живота си всеки достига личните си граници. Тогава сме изправени пред два варианта: или ги преминаваме и започваме нов живот, с нови правила. Или пък оставаме в тяхните рамки и заживяваме живот, познат и удобен, но и ужасно тесен...

ВСЕКИ САМ ИЗБИРА!!!

  

П.П Благодарна съм на Ванеса Виденова за прекрасния и изчерпателен клип под формата на лекция.

КАКВО ИЗБИРАШ? ГОЛЯМАТА ИЛИ ИСТИНСКАТА ЛЮБОВ?!

Вдъхновявам се от всичко – филми, телевизия, музика. Точно в това е истинският чар на творческия процес, че всичко ти говори. Не казвам, че един филм или една песен могат да зародят творчество в мен, а че те са копчето, което отпушва мисли и емоции, а вече от тях се получават статии и клипове. Днес съм вдъхновена от един сериал и по-точно от една любовна история в този сериал. Ще си кажете, колко клиширано?! И ще сте прави! Но щом Миро може да пише песни, вдъхновен от филми, защо аз да не мога да пиша статии, вдъхновена от сериали?!

Любовта се е превърнала в такова клише, че понякога дори на мен ми писва от нея. Всяка песен или филм са на основата на любовна история. Изграждат ни една грешна представа какво е това ИСТИНСКА любов. Захаросаните холивудски продукции са в основата на повечето нещастни разочарования на хората от любовта. Но да не обвиняваме само Америка, този почерк е навсякъде. Описват ни това чувство по един начин, който ни кара да очакваме гръм и мълнии. И те се случват, само че за разлика от филма или сериала, в живота често няма „И заживели щастливо“, а по-скоро „Влюбили се, обичали се, наранили се, разделили се..“. Когато при нас се случи така, ние си мислим, че грешката е в нас. Тя просто е в сбърканата представа, която се насажда от всякъде. Всеки мъж чака „Принцесата“, а всяка жена „Принца на белия кон“, на сутринта получават „Просто тиква“ и „Просто кон“. Точно затова, вече рядко се впечатлявам от истории за големи любови във филмите. Защото опитах от това ястие и знам, колко горчи. Когато обаче видя нещо различно, тогава истински се вдъхновявам и разбирам, че може би истината се намира на съвсеееем друго място.  Ще карам по същество...

Сериалът , за който ви говоря е „Откраднат живот“, а любовната история е тази на Калин и Наталия. Единствената истинска любовна история, не само в целия сериен филм, но и в мноооого други филми, които съм гледала напоследък. Ще вляза в по-големи подробности, защото не е нужно да сте гледали сериала, за да ме разберете. Двата персонажа са преживели своите Големи любови, излезли са от тях разбити и разочаровани. Намерили са рамо, на което да поплачат и приятел, на когото да разчитат и...са се влюбили. Този път истински. Без излишен целофан или помпозност , без излишно превъзнасяне, драматични любовни излияния и невъзможна любов. Напротив, тяхната беше възможна, проста, лека, обикновена и толкова истинска, че ти спира дъха. А ти го спира, защото знаеш кое е важното в този живот. Колкото и да ни залъгват с изкуствени любовни истории, нашият опит показва, че не в тях е смисъла. Важното е любовта да е истинска, а не голяма.

Сега ще направя един рязък завой като кажа, че и в т.н. Голяма любов има причина и смисъл. И тя наистина се случва, на много от нас. Всеки има един човек в живота си, когото е обичал до смърт, до лудост, до край. Това чувство е толкова силно, драматично и все поглъщащо, че е нормално да е по-атрактивно за филмиране.  Простите и лесни отношения, няма как да са интересни за големия и малкия екран. Това е нормално, но когато хората приемем, че това е всичко, което искаме...тогава става страшно и грешно.

Винаги съм разбирала на едно вътрешно ниво, че между тези две чувства има разлика, но когато започнах да изучавам Астрология, с изненада забелязах, че Любовта и Партньорството са в два различни дома, тоест те са две различни сфери на човешкия живот. Тогава разликата сякаш започна да ми се оформя все по-ясно в главата.

Не искам да бъда празнословна, затова ще ви изброя, по мое мнение, основните разлики между голямата и истинската любов...

-         Голямата любов идва с гръм и трясък, тя често е любов от пръв поглед и често е нелогична. Появява се неочаквано и помита всичко по пътя си, разрушава те, съграждате те отново и пак те съсипва...и така безброй пъти, докато не научиш уроците, които е дошла да ти предаде. Тя е розовата, романтичната, тази с пеперудите в стомаха, тази от която ти омекват коленете. Когато тази любов се появи, си мислиш, че ще умреш, ако я няма. Не знаеш как си живял преди този човек, не знаеш как ще живееш без него. Мислиш си, че той е твоя половинка, твоята сродна душа. Дори е възможно да се вкопчиш в него, като голямата ти надежда за щастие. Често обаче, с този човек партньорство не можеш да създадеш. Вие сте така различни, въпреки привличането, което ви подлудява. Посоката на живота, стремежите, смисъла...всичко е различно. Мъчите се да съедините две НЕ пасващи си парченца пъзел, но просто не става. Карате се, наранявате се, обиждате се...после се мразите със същата сила,  с която сте се обичали. Това ви сразява, това ви убива дори. И после е нужно да се изградите отново, на чисто.  Често дори, тази любов е Голяма само за единия от двамата, а другият просто си е играл. И въпреки всичко, този който е обичал, минава през същите тези етапи на любов и омраза, за да изгради характера си и да се превърне в един много по-зрял и смислен човек.

-        Истинската любов никога не се появява с гръм и трясък, тя просто идва. Някак естествено и някак тихо. Никога не изглежда по нашия калъп за любов, нито по нашия вкус. Но на нея можеш винаги да разчиташ, тя не те довършва, тя те допълва. Държи ти ръката, когато си болен и те завива, когато си уморен. До теб е, във всичко и завинаги. Това е партньорството и то често е много различно от любовта, която сме си представяли. Но пак си е любов, просто друг вид. Ако първата се появява, за да ни научи на нещо,  тази идва за да остане и даде смисъл на дните ни.

Не ме разбирайте погрешно, не заклеймявам Голямата любов, напротив. Всеки трябва да я преживее – един, два пъти, сто пъти, от колкото има нужда. Само тя ни изгражда и ни подготвя за другото, което има смисъл. За Истинската любов.

За себе си мога да кажа, че съм преживяла само първия вид и то не дори, по начина по който исках. И все пак научих много, защото за да ни промени нещо, то трябва да влезе като Троянски кон дълбоко в душата и да ни разбие отвътре. Ако е повърхностно, истинската трансформация е невъзможна. Не знам, още колко големи любови ме чакат, докато дойде тази истинската, но се моля, тя все пак да дойде.

Такава, проста и лесна, като на Калин и Наталия.

Благодаря на сценаристите на сериала „Откраднат живот“, че ме вдъхновиха и на Дария Симеонова и Димо Алексиев, че го изиграха, така че да го почувствам дълбоко в сърцето си. Знам, че това е просто сериал, но понякога е хубаво да виждаме мечтите си навън, за да ги усетим и вътре в нас и да подредим приоритетите си. Не казвам, че тази история ме е научила на нещо ново, а че просто ме накара да успея ясно да го формулирам в главата си.

Понякога Нищото, може да е Всичко!!!

ДА СЕ ОТДАДЕШ НА ЧУВСТВОТО...

 

 

„Отдай се на чувството!!!“ – фраза, която преди години ми повтаряше един важен за мен човек. Това може би ще е урокът, който ще уча до края. Хората често сами си усложняваме живота, когато прекалено мислим и премисляме случките. Забелязали ли сте, че никога не можем да сме в настоящата емоция напълно? Когато ни е зле, опитваме се да се разсеем, да се разведрим, да избягаме от болката. Когато пък ни е добре, често се чувстваме виновни и чакаме нещо лошо да ни се случи, за да компенсираме. Не умеем да се радваме, да се наслаждаваме. Или пък умеем, но след алкохол и други опиати.

Замисляли ли сте се, защо толкова много хора са под контрола на наркотиците и алкохола? Сигурно причините са много, но една от тях е желанието да избягат от болката и да спрат да чувстват. Хората не можем да се отпуснем и отдадем на живота без странична помощ. Аз също никога не съм могла да съм в мига. Сигурно ще се уча цял живот на това висше изкуство. А какво именно означава това, нека се опитам да обясня от моята гледна точка:

-                           Случило ни се е нещо лошо. Тук не говоря за големи лични трагедии. За тези случаи няма квалификацията и правото да говоря. Да кажем, че просто сме имали ужасен ден с много проблеми – работа, вкъщи, любов!!! Варианти, колкото искаш. Зле ни е, чувстваме се тъжни, направо смазани от живота си. Не виждаме изход от проблемите, не виждаме светлина. Всеки е изпадал в такива състояния. Когато се случи при мен, сутрин не желая да се събуждам. Искам просто да продължа да спя и да избягам от болката в гърдите. При такива случаи прибягваме до начини за разведряване – стараем се да избягаме от това чувство. То е гадно, неприятно и боли. Никой не иска нещо такова в себе си, нали?!?! Но, да избягаме не помага. Може да претъпи чувството, но то после ще се завърне по-силно от преди. Подтискането НИКОГА не е решение. То ни навлича още повече проблеми след това. Аз се научих на един прост начин за оцеляване в подобни ситуации – пускаш се и се отдаваш на чувството.

                В случая това чувство е болка. Ами какво толкова, нека боли. Не можеш да премахнеш проблема с магическа пръчица. Той се е появил да те научи на нещо, но това научаване не става изведнъж. Случва се с време и постоянство. Пускането позволява да потънем в моментната емоция. Ако те се плаче, плачеш, ако ти се спи – спиш. Просто седиш в това, което е. Изпитан факт е, че продължителността на трудните момент с този подход, значително се съкращава. Отрицателната емоция просто минава през тялото, без да се задържа. Колкото повече бягаме от нея, тя толкова повече седи, заблатява се и ни носи душевни инфекции. Затова, каквото такова. Случилото се е случило вече, няма смисъл от бягане.

 

-                      Вторият случай е точно обратния. Имали сме хубав миг. Ако е било незначително преживяване, например  хубав филм, приятна среща или хубава постановка, ние бързаме да го заличим от живота си. Защото, нали трябва да сме големи, зрели хора и трябва да се отдадем веднага на задълженията, които седят и ни чакат. Нямаме излишно време да губим с глупости. Някак не можем просто да се насладим, а бързаме да се затрупаме с нови проблеми.

„Живота не включва само приятни неща“ – друг цитат по памет, от близък до сърцето ми човек. Дааа, живота е пълен с проблеми, неплатени сметки, несподелени любови, неприятна работа. Защо обаче, когато ни се случи нещо хубаво, бързаме да се върнем към гадните неща, а просто не се насладим на хубавото. Защото винаги изпитваме вина, когато се забавляваме?

„Не можеш само да летиш в небето. Слез на земята...“ – чували сте тези думи може би. Мечтите, насладата, удоволствията са жестоко пренебрегвани от повечето хора. Смятат ги за глупости и изгубено време. И с какво мислите запълват това спестено време – с още повече проблеми. Това, че и аз често си казвам “Слез не земята и се стегни“, започна да ми показва, че вече съм крайно пораснала. И от това ме заболя. Защо не можем да сме повече деца? Живота така или иначе, ще ни свали на земята. Нека всеки хубав миг да се усети с всяка клетка от тялото.

Понякога дори ни се случва и голяма хубава емоция. Ей тогава, става страшно. Народопсихологията на българина е желязно подготвена за този случай с поговорки от типа „Много хубаво не е на хубаво“. Толкова силно вярваме в това, че случи ли ни се прекрасно преживяване, ние веднага почваме да очакваме да ни го върнат с нещо лошо. ДА, ще се случи и лошо. Не защото ние се радваме, а защото живота е спирала. Нагоре и надолу се сменят постоянно. Загубим ли обаче горната част, защото вече очакваме долната, не губим ли основната част от живота си? Аз пък мисля, че хубавото е на още по-хубаво. Когато очакваме лошо, повече лошо получаваме.

Нека живеем живота си, в пълния му израз. Защото когато го изгубим, ще съжаляваме не за трудното, а за пропуснатото!!!

СИНЯТА И ЛИЛАВАТА ДУША...

Говори се, че всяка душа в отвъдния свят свети със собствена светлина. Светлината е отличителна за определено духовно семейство. Сега ще ви разкажа една приказка за две души, срещнали се в отвъдния свят. Те светят различно, но имат обща съдба…

Всичко, което ще прочетете в следващите редове е плод на моето въображение. А може би не...?!

Срещнали се две души в света на отвъдното. Едната светила в лилаво, а другата - в синьо. Реели се в различни посоки, но изведнъж всяка една от тях била привлечена от другата. Сякаш невидима сила сближила аурите им. В един момент, те се оказали в изключително близък контакт. Едната, лилавата, била дълбоко замислена и угрижена. Прекият допир с другата, разсеял нейните мисли...

-         Здравей, коя си ти?! От къде се появи изведнъж?  -  попитала лилавата.

-         От никъде не съм се появявала, просто пространството около нас ни събра, може би имаме някаква задача да решим. – отговорила веднага синята душа.

-         Каква задача пък с теб ще решавам, дори не те познавам?! Ние светим различно, което значи, че не сме от едно духовно семейство. Това ни прави много различни. – лилавата започнала да се ядосва.

-         Тук нищо случайно няма, за да се срещнем си има своята причина. Ще се прераждаш ли скоро? Може би, можем да си помогнем. – със същото любопитство, продължавала синята.

-         Тъкмо обмислях следващото си прераждане. Но не знам, какъв да ми е основният урок. Доволна съм от последните си животи, но се чувствам някак непълноценна.

-         Защо така? Какво научи досега?

-         Научих се да обичам другите хора. Научих се да им давам цялата си любов, да се грижа за тях. Научих се да се жертвам за тяхното щастие и удоволствие. Бях толкова щастлива да виждам тяхното задоволство, но все пак се чувствам непълна. – унило разказала лилавата.

-         Разбира се, че ще си нещастна. Ти си давала повече на другите, отколкото на себе си. Раздала си се, нищо не е останало от теб. Погубила си същността си, обичайки само другите хора. Аз пък не направих подобни грешки. Винаги избирах себе си. Свободата и независимостта си, поставях на първо място. Абсолютно никога не се жертвах за другите. Никога не направих твоите грешки и останах един достоен човек със завършена и непоклатима идентичност.

-         И как завърши живота си?

-         Ами сама...на хората, не им е много приятно, когато винаги избираш само себе си. Останах си сама, но с гордо вдигната глава. Въпраки че...искаше ми се все пак да имам човек до мен, но аз направих своя избор и не съжалявам. И все пак...хубаво ще е другият живот да се науча да обичам и другите, не ми се остава отново сама.

      Просто не знам как...

Слушайки синята, на лилавата душа и хрумнала идея.

-         Искаш ли да си помогнем, една на друга?!

-         Как?

-         Нека в следващия живот си направим следната програма. Ще се срещнем и ще се влюбим. Аз ще съм жената, ти мъжа. Ще започнем, от където спряхме, но ще се развием, научавайки новите си уроци.

-         Аз отново не разбирам, как? – настоявала синята душа.

-         Ех, сега ще ти обясня. Изслушай ме..

 

 

 

 

Аз ще обичам повече. Винаги единият обича повече в дадени отношения. И обичайки те, ще ти давам постоянно. Ще се жертвам за теб, ще ти се доказвам. Ще те дарявам с цялата любов на света. Ти от друга страна също ще ме обичаш, но ще обичаш повече себе си и свободата си. По този начин, постоянно ще възпираш възможността ни за споделена красива любов. Винаги ще избираш себе си пред мен. Това ще ме наранява ежедневно. Ще ме караш да съжалявам, че правя тези жертви, защото никога няма да ми отговаряш със същото.

 

 

-         С какво този сюжет ще ни доведе до новите уроци? Аз продължавам да виждам същата схема като до сега.

-         Точно това, че схемата е същата, ще ни доведе до промяна. Аз ще продължавам да се блъскам в студенината ти, но няма да спра да те обичам. В един момент просто ще разбера, че трябва да започна да зачитам себе си, защото иначе ще живея в постоянна болка. Ти никога няма да ми отвърнеш на любовта, както аз съм свикнала и очаквам. Никога няма да получа дължимото в замяна. Така, ден след ден, и след много болка и страдание, ще се науча. Просто с помощта на ограничението от твоя страна, аз ще разбера как освен другите, трябва да се науча да обичам и себе си...иначе никога няма да постигна любовта в цялата й сила и смисъл. Ти от друга страна, налагайки се, ще очакваш аз да си тръгна и да те изоставя, както са правили всички до сега. Ти си свикнал така и само това познаваш и разбираш. Ще ме обичаш, но няма да искаш да се привържеш прекалено, защото ако дойде ден, в който аз не мога да понасям твоя егоизъм вече, тогава ще страдаш. Ще седиш винаги на разстояние от мен и няма да се доближаваш прекалено. Така е по-безопасно и полезно. Аз обаче ще продължавам да те обичам, въпреки егоизма ти. Ще продължавам да ти прощавам и няма да си тръгна. Уморен от това, да ме чакаш да си тръгна, ти един ден ще се замислиш, че може би аз заслужавам любовта ти. Може би, ако ми дадеш колкото даваш на себе си, ти най-после ще бъдеш щастлива и няма да умреш сама. Ще започваш малко по малко, виждайки че не боли да даваш. Точно когато, ти ще решиш да ми дадеш цялата любов, аз ще си тръгна, избирайки себе си.

 

Настана тишина, в празното пространство между душите. Синята гледаше право в лилавата и не знаеше как да реагира. В един момент се стегна и все пак реши да попита въпроса, който напираше. 

-         Какъв е смисълът от всичко това, след като накрая аз и ти, ще сме нещастни и ще се разделим. Нещата ще свършат по същия начин.

-         Не е точно така. Да, ще се разделим, но никога повече няма да сме същите. Аз за първи път ще избера своята личност и ще си тръгна с достойнство от връзка, в която не получавам любовта, която очаквам. А ти ще си отворила сърцето си и ще можеш да дариш друга душа с цялата любов, която имаш в себе си. Накрая ще сме научили урока, за който сме се преродили.

-         Това е гениално. Да вървим...

Минали години. Синята и лилавата душа се преродили. Случило се точно така, както били предначертали предварително. Много болка им донесла тяхната любов. Момичето, в което се превъплътила лилавата душа страдало с години от любов и болка по момчето, в което се превъплътила синята. Но в един ден, тя решила да вземе живота си в ръце и за първи път да избере себе си, пред него. Напуснала го точно когато той бил готов да й даде цялата си любов. Той дълго страдал след това. Как продължил животът им от тук нататък, няма значение.

Ще кажете, това е тъжна история. Аз ще ви кажа, че не е . Защото две души дошли на земята да научат два урока, и си отишли накрая щастливи и удовлетворени от наученото. И при следващата среща...горе...те се познали веднага. Защото светели еднакво...в БЯЛО!