ДА СЕ ОТДАДЕШ НА ЧУВСТВОТО...

 

 

„Отдай се на чувството!!!“ – фраза, която преди години ми повтаряше един важен за мен човек. Това може би ще е урокът, който ще уча до края. Хората често сами си усложняваме живота, когато прекалено мислим и премисляме случките. Забелязали ли сте, че никога не можем да сме в настоящата емоция напълно? Когато ни е зле, опитваме се да се разсеем, да се разведрим, да избягаме от болката. Когато пък ни е добре, често се чувстваме виновни и чакаме нещо лошо да ни се случи, за да компенсираме. Не умеем да се радваме, да се наслаждаваме. Или пък умеем, но след алкохол и други опиати.

Замисляли ли сте се, защо толкова много хора са под контрола на наркотиците и алкохола? Сигурно причините са много, но една от тях е желанието да избягат от болката и да спрат да чувстват. Хората не можем да се отпуснем и отдадем на живота без странична помощ. Аз също никога не съм могла да съм в мига. Сигурно ще се уча цял живот на това висше изкуство. А какво именно означава това, нека се опитам да обясня от моята гледна точка:

-                           Случило ни се е нещо лошо. Тук не говоря за големи лични трагедии. За тези случаи няма квалификацията и правото да говоря. Да кажем, че просто сме имали ужасен ден с много проблеми – работа, вкъщи, любов!!! Варианти, колкото искаш. Зле ни е, чувстваме се тъжни, направо смазани от живота си. Не виждаме изход от проблемите, не виждаме светлина. Всеки е изпадал в такива състояния. Когато се случи при мен, сутрин не желая да се събуждам. Искам просто да продължа да спя и да избягам от болката в гърдите. При такива случаи прибягваме до начини за разведряване – стараем се да избягаме от това чувство. То е гадно, неприятно и боли. Никой не иска нещо такова в себе си, нали?!?! Но, да избягаме не помага. Може да претъпи чувството, но то после ще се завърне по-силно от преди. Подтискането НИКОГА не е решение. То ни навлича още повече проблеми след това. Аз се научих на един прост начин за оцеляване в подобни ситуации – пускаш се и се отдаваш на чувството.

                В случая това чувство е болка. Ами какво толкова, нека боли. Не можеш да премахнеш проблема с магическа пръчица. Той се е появил да те научи на нещо, но това научаване не става изведнъж. Случва се с време и постоянство. Пускането позволява да потънем в моментната емоция. Ако те се плаче, плачеш, ако ти се спи – спиш. Просто седиш в това, което е. Изпитан факт е, че продължителността на трудните момент с този подход, значително се съкращава. Отрицателната емоция просто минава през тялото, без да се задържа. Колкото повече бягаме от нея, тя толкова повече седи, заблатява се и ни носи душевни инфекции. Затова, каквото такова. Случилото се е случило вече, няма смисъл от бягане.

 

-                      Вторият случай е точно обратния. Имали сме хубав миг. Ако е било незначително преживяване, например  хубав филм, приятна среща или хубава постановка, ние бързаме да го заличим от живота си. Защото, нали трябва да сме големи, зрели хора и трябва да се отдадем веднага на задълженията, които седят и ни чакат. Нямаме излишно време да губим с глупости. Някак не можем просто да се насладим, а бързаме да се затрупаме с нови проблеми.

„Живота не включва само приятни неща“ – друг цитат по памет, от близък до сърцето ми човек. Дааа, живота е пълен с проблеми, неплатени сметки, несподелени любови, неприятна работа. Защо обаче, когато ни се случи нещо хубаво, бързаме да се върнем към гадните неща, а просто не се насладим на хубавото. Защото винаги изпитваме вина, когато се забавляваме?

„Не можеш само да летиш в небето. Слез на земята...“ – чували сте тези думи може би. Мечтите, насладата, удоволствията са жестоко пренебрегвани от повечето хора. Смятат ги за глупости и изгубено време. И с какво мислите запълват това спестено време – с още повече проблеми. Това, че и аз често си казвам “Слез не земята и се стегни“, започна да ми показва, че вече съм крайно пораснала. И от това ме заболя. Защо не можем да сме повече деца? Живота така или иначе, ще ни свали на земята. Нека всеки хубав миг да се усети с всяка клетка от тялото.

Понякога дори ни се случва и голяма хубава емоция. Ей тогава, става страшно. Народопсихологията на българина е желязно подготвена за този случай с поговорки от типа „Много хубаво не е на хубаво“. Толкова силно вярваме в това, че случи ли ни се прекрасно преживяване, ние веднага почваме да очакваме да ни го върнат с нещо лошо. ДА, ще се случи и лошо. Не защото ние се радваме, а защото живота е спирала. Нагоре и надолу се сменят постоянно. Загубим ли обаче горната част, защото вече очакваме долната, не губим ли основната част от живота си? Аз пък мисля, че хубавото е на още по-хубаво. Когато очакваме лошо, повече лошо получаваме.

Нека живеем живота си, в пълния му израз. Защото когато го изгубим, ще съжаляваме не за трудното, а за пропуснатото!!!

СИНЯТА И ЛИЛАВАТА ДУША...

Говори се, че всяка душа в отвъдния свят свети със собствена светлина. Светлината е отличителна за определено духовно семейство. Сега ще ви разкажа една приказка за две души, срещнали се в отвъдния свят. Те светят различно, но имат обща съдба…

Всичко, което ще прочетете в следващите редове е плод на моето въображение. А може би не...?!

Срещнали се две души в света на отвъдното. Едната светила в лилаво, а другата - в синьо. Реели се в различни посоки, но изведнъж всяка една от тях била привлечена от другата. Сякаш невидима сила сближила аурите им. В един момент, те се оказали в изключително близък контакт. Едната, лилавата, била дълбоко замислена и угрижена. Прекият допир с другата, разсеял нейните мисли...

-         Здравей, коя си ти?! От къде се появи изведнъж?  -  попитала лилавата.

-         От никъде не съм се появявала, просто пространството около нас ни събра, може би имаме някаква задача да решим. – отговорила веднага синята душа.

-         Каква задача пък с теб ще решавам, дори не те познавам?! Ние светим различно, което значи, че не сме от едно духовно семейство. Това ни прави много различни. – лилавата започнала да се ядосва.

-         Тук нищо случайно няма, за да се срещнем си има своята причина. Ще се прераждаш ли скоро? Може би, можем да си помогнем. – със същото любопитство, продължавала синята.

-         Тъкмо обмислях следващото си прераждане. Но не знам, какъв да ми е основният урок. Доволна съм от последните си животи, но се чувствам някак непълноценна.

-         Защо така? Какво научи досега?

-         Научих се да обичам другите хора. Научих се да им давам цялата си любов, да се грижа за тях. Научих се да се жертвам за тяхното щастие и удоволствие. Бях толкова щастлива да виждам тяхното задоволство, но все пак се чувствам непълна. – унило разказала лилавата.

-         Разбира се, че ще си нещастна. Ти си давала повече на другите, отколкото на себе си. Раздала си се, нищо не е останало от теб. Погубила си същността си, обичайки само другите хора. Аз пък не направих подобни грешки. Винаги избирах себе си. Свободата и независимостта си, поставях на първо място. Абсолютно никога не се жертвах за другите. Никога не направих твоите грешки и останах един достоен човек със завършена и непоклатима идентичност.

-         И как завърши живота си?

-         Ами сама...на хората, не им е много приятно, когато винаги избираш само себе си. Останах си сама, но с гордо вдигната глава. Въпраки че...искаше ми се все пак да имам човек до мен, но аз направих своя избор и не съжалявам. И все пак...хубаво ще е другият живот да се науча да обичам и другите, не ми се остава отново сама.

      Просто не знам как...

Слушайки синята, на лилавата душа и хрумнала идея.

-         Искаш ли да си помогнем, една на друга?!

-         Как?

-         Нека в следващия живот си направим следната програма. Ще се срещнем и ще се влюбим. Аз ще съм жената, ти мъжа. Ще започнем, от където спряхме, но ще се развием, научавайки новите си уроци.

-         Аз отново не разбирам, как? – настоявала синята душа.

-         Ех, сега ще ти обясня. Изслушай ме..

 

 

 

 

Аз ще обичам повече. Винаги единият обича повече в дадени отношения. И обичайки те, ще ти давам постоянно. Ще се жертвам за теб, ще ти се доказвам. Ще те дарявам с цялата любов на света. Ти от друга страна също ще ме обичаш, но ще обичаш повече себе си и свободата си. По този начин, постоянно ще възпираш възможността ни за споделена красива любов. Винаги ще избираш себе си пред мен. Това ще ме наранява ежедневно. Ще ме караш да съжалявам, че правя тези жертви, защото никога няма да ми отговаряш със същото.

 

 

-         С какво този сюжет ще ни доведе до новите уроци? Аз продължавам да виждам същата схема като до сега.

-         Точно това, че схемата е същата, ще ни доведе до промяна. Аз ще продължавам да се блъскам в студенината ти, но няма да спра да те обичам. В един момент просто ще разбера, че трябва да започна да зачитам себе си, защото иначе ще живея в постоянна болка. Ти никога няма да ми отвърнеш на любовта, както аз съм свикнала и очаквам. Никога няма да получа дължимото в замяна. Така, ден след ден, и след много болка и страдание, ще се науча. Просто с помощта на ограничението от твоя страна, аз ще разбера как освен другите, трябва да се науча да обичам и себе си...иначе никога няма да постигна любовта в цялата й сила и смисъл. Ти от друга страна, налагайки се, ще очакваш аз да си тръгна и да те изоставя, както са правили всички до сега. Ти си свикнал така и само това познаваш и разбираш. Ще ме обичаш, но няма да искаш да се привържеш прекалено, защото ако дойде ден, в който аз не мога да понасям твоя егоизъм вече, тогава ще страдаш. Ще седиш винаги на разстояние от мен и няма да се доближаваш прекалено. Така е по-безопасно и полезно. Аз обаче ще продължавам да те обичам, въпреки егоизма ти. Ще продължавам да ти прощавам и няма да си тръгна. Уморен от това, да ме чакаш да си тръгна, ти един ден ще се замислиш, че може би аз заслужавам любовта ти. Може би, ако ми дадеш колкото даваш на себе си, ти най-после ще бъдеш щастлива и няма да умреш сама. Ще започваш малко по малко, виждайки че не боли да даваш. Точно когато, ти ще решиш да ми дадеш цялата любов, аз ще си тръгна, избирайки себе си.

 

Настана тишина, в празното пространство между душите. Синята гледаше право в лилавата и не знаеше как да реагира. В един момент се стегна и все пак реши да попита въпроса, който напираше. 

-         Какъв е смисълът от всичко това, след като накрая аз и ти, ще сме нещастни и ще се разделим. Нещата ще свършат по същия начин.

-         Не е точно така. Да, ще се разделим, но никога повече няма да сме същите. Аз за първи път ще избера своята личност и ще си тръгна с достойнство от връзка, в която не получавам любовта, която очаквам. А ти ще си отворила сърцето си и ще можеш да дариш друга душа с цялата любов, която имаш в себе си. Накрая ще сме научили урока, за който сме се преродили.

-         Това е гениално. Да вървим...

Минали години. Синята и лилавата душа се преродили. Случило се точно така, както били предначертали предварително. Много болка им донесла тяхната любов. Момичето, в което се превъплътила лилавата душа страдало с години от любов и болка по момчето, в което се превъплътила синята. Но в един ден, тя решила да вземе живота си в ръце и за първи път да избере себе си, пред него. Напуснала го точно когато той бил готов да й даде цялата си любов. Той дълго страдал след това. Как продължил животът им от тук нататък, няма значение.

Ще кажете, това е тъжна история. Аз ще ви кажа, че не е . Защото две души дошли на земята да научат два урока, и си отишли накрая щастливи и удовлетворени от наученото. И при следващата среща...горе...те се познали веднага. Защото светели еднакво...в БЯЛО!