Днес се замислих за любовта. Да тази, която се е
превърнала в такова клише, че понякога нагарча в сладостта си. Тази, която е
изпълнила много тетрадки на ученици и още повече редове на песни и сценарии за
филми. Любовта, за която се бием, умираме, убиваме. И тази, за която сме готови да жертваме себе
си. Любовта, която просто не разбираме.
Да...повечето от нас, не знаят какво е истинска любов.
Ние само си мислим, че я познаваме. Слагам себе си на първо място в
списъка на неразбиращите от любов. От години твърдя, че не съм спирала да
обичам и страдах за това, че не разбираха чувствата ми. Страдах, че не
разбираха мен и готовността ми да се жертвам за човека, който крадеше съня ми.
Днес станах сутринта и осъзнах една истина, която ме стисна за гърлото.
Разбрах, че аз не съм обичала толкова от сърце, колкото от его...
Ако четете блога ми, знаете че обичам да говоря от
личен пример. Клишетата са верни наистина, но се разбират чак когато се
преживеят. Днес аз преживях катарзис и не мога да не споделя това с вас. Защото
бягайки от това да сме излъгани, ние се лъжем че умеем да обичаме. А всъщност,
не можем!
Сега ще ви обясня по-подробно, какво имам предвид като
се позова на личния си пример, отново. От години обичам един човек, изисквайки
от него да ме обича по определен начин. Исках да го променя, защото не влизаше
в стандарта ми. Колко егоистично само?! Така красиво се превърнах в жертва на
неговата „студенина“, че забравих да забележа моята. Да, аз съм студена – към
него, но най-вече към себе си. Какво означава „условна любов“? Това са две така
неразбираеми думи. Пълен оксиморон. Истинската любов е безусловната. Фрази
от типа „Ще те обичам, ако ме обичаш ти!!!“ са в пълно противоречие с истината.
Тук единственото, което прозира е егоизмът. Моят егоизъм.
До онзи ден си мислех, че обичам по правилен начин.
Днес разбрах, че съм била в абсолютна грешка. Според мен, когато обичаш го
показваш при всеки удобен момент. Когато някой ти липсва му звъниш, когато
искаш да го видиш – отиваш, когато искаш да го зарадваш – купуваш му нещо,
когато искаш близост – докосваш го. Това е моят начин. В това няма нищо лошо,
но проблема настъпва когато започнах да изискам същото от човекът срещу
мен. Не просто да го желая, а да го очаквам и да обвинявам, когато не го
получа. Проблемът настъпи, когато започнах да искам да го прави по
този начин, моят начин. А не по неговия, различен от моя. Повярвайте ми, той
има свой начин. Не е така крещящ и шумен, не е толкова помпозен, но това не го
прави по-малко истински. Напротив, прави го повече. Защото той ме изслушва,
разбира, подкрепя и най-важното...не ме обвинява. Чак сега, аз наистина осъзнах
колко важни са тези неща. Той не иска от мен да съм обрана като него, не иска
да съм некомуникативна и тиха като него. Иска от мене, да бъда себе си. И ме
обича такава. Обича ме истински. Безусловно!!! Това просто се усеща! Подарявал
ми е малки неща в точния момент, а не големи по празници. Правел е така, че
всяко докосване да бъде събитие, а не да се прекалява и изтърква дори това.
Приемането на другия човек, с всичките му странности, слабости и сили, това
според мен е истинския смисъл на любовта. Това показва, че ти сам си в мир със
себе си. Разбираш собствените си слабости, приел си ги и това може би те прави,
много по-смислен човек. Може би не по човешките стандарти, но определено по Вселенските.
А в моето изискване за шумна, показна и стандартна
любов, прозира пълната липса на любов към себе си. Липсата на приемане на себе
си и нуждата от любов, но и невъзможността да я разбирам, за да я получа. Човек
понякога забравя да види същината на нещата, заслепен от опаковката. Понякога в
един поглед, в една недодялана усмивка или срамежлив комплимент може да се крие
цялата любов на света. Друг път в целофанените сърца, постоянните обяснения и
множеството захаросани комплименти, може да се е спотаил целият фалш на душата.
Да, нещата никога не са такива, каквито изглеждат.
Егото иска да вижда резултатите, то иска моментално удовлетворение. Егото също се
сравнява с любовните истории на другите и иска същото. Колко пъти вие сте
гледали любовните снимки на приятели си и сте им завиждали? Хайде, признайте
си! Всеки го е правил. Искаш да покажеш, че си обичан и ти. Искаш приятелите ти
да видят любовта ти и да ти завидят и те, както и ти си завиждал. Така ще
успокоиш душата си, че и ти си заслужил любов. Ще си кажеш „Аз съм достатъчно
специален, за да получа любов“. В това вече прозира комплекс. Разбира се, че си
специален, но ти вярваш ли го?! Наистина?! Май не! И затова искаш потвърждение
от така желаната целофанена любов.
Всъщност, ти не вярваш че я заслужаваш. Не се
харесваш, не се приемаш, сложил си си маска и пред теб самия. Фалша те е
обгърнал и вярваш, че знаеш как стават нещата. Как трябва да обичаш и да си
обичан. И започваш да изискваш от другите да те обичат по начина, който си
гледал по телевизията, или който разбираш ти. И когато тези другите не го
направят, егото страда, тръшка се и обвинява. Превръща се от жертва, в агресор
и отново в жертва. Един вечен кръг, от който можеш да излезеш само през един
изход. През този на любовта. Към себе си и към другия. Но този път без
изисквания, без условия, без рамки. Дори да не бъдеш с един човек, чувстваш ли
че те обича и обичаш ли го и ти истински - вече имаш много повече от снимки във
Фейсбук.
Преди обаче да стане това, научи се да се обичаш. Няма
начин да започнеш да обичаш друг, преди да започнеш от себе си. И първата
задача е да се приемеш такъв, какъвто си. С грешките, със слабостите, с това че
не винаги се справяш, с това че не си добър човек винаги и не можеш да разбереш
всеки и да постъпваш ежедневно правилно. Когато приемеш всичките си тъмни
страни, когато си дадеш възможност да си слаб, когато се обичаш дори и
тогава...ти започваш да обичаш себе си. Няма начин в този момент да не се
научиш да обичаш по този начин и друг човек. Дори и сега, признавайки си
грешките написани в тази статия, аз ще си простя. Ако не го направя, значи не
съм била искрена, пишейки думите. Ще приема, че се уча още на изкуството
наречено живот и ще се зарадвам, че все пак опитвам да се развивам, всеки ден.
И ще се похваля, след като съм се обвинила. Това е правилният път.
Да, аз съм човек като всеки и имам нужда да се
чувствам обичана. Имам нужда да се сгуша вечер в любимия човек или да му
направя вкусна вечеря. Имам нужда да виждам в очите му любовта към мен. Това са
нормални неща и аз ги искам, повече от всичко на света. Това е най-естественото
нещо на тази земя. Преди да го получа обаче, трябва да го дам. На себе си и на
другите. Без да очаквам да получа нещо в замяна на даденото. Тогава е истинско
и тогава се връща. Защото когато даваме от презумцията, че трябва да получим
после, ние всъщност вредим на човека. Ние го изнудваме, вместо да го обичаме.
Аз искам да се науча да давам любов, без очаквания и да вярвам в живота и в
това, че нищо във Вселената не се губи. Даденото се връща, но когато е дадено
от сърце.
С тази статия вие ставате свидетели на един душевен
катарзис. Пиша я, по две причини. Първо заради хората, които се лутат,
обвиняват и самонараняват всеки ден. Тези, като мен. И второ заради самата мен.
Защото искам, утре когато Егото отново надделее, когато искам да наранявам
другиго и себе си, когато отново истината се покрие с тонове болка и
самосъжаление, аз да отворя тази статия и да си спомня. Не е страшно да
забравиш, а да спреш да си спомняш.
Това е изповед
на едно обикновено момиче, което винаги се опитва да бъде силно и забравя
красотата на слабостта. Иронията в живота отново ме порази. Кой би помислил, че
един човек, който с години обвинявах в липса на способности за любов, е този
който ме научи да обичам. Защото просто го направи скрито и без излишни
украшения.
Скромно, тихо и от сърце... 
